Кой плаща, когато решението е грешно?
Моите професионални прозрения · Людмил Карауланов · 8 мин четене

През 2013 г. Насим Николас Талеб и философът Константин Сандис публикуват съвместната статия The Skin in the Game Heuristic for Protection Against Tail Events. Заглавието звучи като текст за управление на риска, но същинският въпрос е по-широк: може ли да се доверим на решение, когато човекът, който го предлага, няма да понесе последствията от своята грешка?
Това е въпрос за справедливостта, но и за качеството на знанието. Талеб и Сандис твърдят, че личната изложеност на риск не само подрежда стимулите. Тя променя начина, по който човек наблюдава действителността.
Асиметрията зад решението
Класическият проблем между собственик и управляващ възниква, когато единият взема решения с ресурсите на другия. Но Талеб и Сандис насочват вниманието към по-опасна комбинация: информационна непрозрачност, трудно предвидими събития и разделяне на ползата от загубата.
При успех решаващият получава възнаграждение, признание или професионален престиж. При неуспех загубата остава за собственика, кредиторите, служителите, клиентите или обществото.
Това създава повече от морален риск. Създава различен начин на мислене.
Човекът, който участва само в положителния резултат, има причина да подчертава възможността и да омаловажава опасността. Той може да изглежда успешен дълго време, ако неблагоприятното събитие е рядко, но разрушително. Печалбите се виждат ежегодно. Скритият риск се проявява само веднъж.
Защо някои рискове остават невидими
Статията разглежда т.нар. крайни рискове - събития с ниска видима вероятност, но с много тежки последствия. Именно при тях миналите резултати могат да създадат измамно спокойствие.
Една стратегия може да носи малки и постоянни печалби в продължение на години, а след това да произведе загуба, по-голяма от всичко натрупано. До момента на срива нейният автор изглежда компетентен. Ако той получава бонусите, но не участва в загубата, системата възнаграждава прикриването или неразбирането на риска.
Проблемът невинаги е измама. Човек може напълно искрено да вярва в препоръката си. Липсата на лична изложеност обаче му позволява да остане в играта и след поредица от грешки, защото последствията от тях се понасят от други.
Затова „skin in the game" е не само механизъм за възпиране на недобросъвестните. Той е и механизъм за проверка на увереността.
Кажете какво има в портфейла Ви
Една от най-силните формулировки в статията е:
„Не казвайте какво мислите; кажете какво има в портфейла Ви."
Смисълът не е, че всяко мнение трябва да бъде подкрепено с финансова инвестиция. Въпросът е дали действията на човека потвърждават неговата увереност.
Прогнозата е евтина, когато грешката няма цена. Съветът е лесен, когато съветникът си тръгва преди изпълнението. Стратегията изглежда убедително, когато нейните отрицателни последствия са извън периода, за който авторът ѝ ще бъде оценяван.
Затова декларацията „вярвам в това решение" носи по-малко информация от въпроса: „Какво рискувате, ако решението се окаже грешно?"
Прочитът за собственика
За собственика тази идея не означава, че трябва да се доверява само на хора, които инвестират собствен капитал в бизнеса му. Тя изисква по-прецизна карта на последствията.
При всяко важно решение трябва да бъде ясно:
- кой получава ползата при успех;
- кой понася непосредствената загуба;
- кой ще носи отговорност, ако проблемът се прояви след години;
- може ли авторът на решението да напусне, преди рискът да стане видим;
- има ли стимул неблагоприятната информация да бъде отложена или прикрита.
Правната и управленската архитектура разполагат с различни средства за намаляване на тази асиметрия: отложено възнаграждение, гаранции, задържане на част от цената, механизми за възстановяване на бонуси, професионална отговорност, съинвестиране и периодичен преглед на взетите решения.
Нито един от тези инструменти не е универсален. Общият принцип е част от последствията да следват човека, който е имал властта или влиянието да създаде риска.
А какво става със съветника?
Тук възниква особено важният въпрос за консултативните съвети и външните експерти. Тяхната стойност идва именно от дистанцията: те могат да видят онова, което ежедневното участие скрива.
Да се изисква от всеки съветник да участва финансово във всяко решение би било неразумно. То може да унищожи независимостта, която оправдава присъствието му.
Но съветникът не трябва да бъде напълно отделен от последствията. Неговата „кожа в играта" може да бъде рискът за професионалната му репутация, документирането на допусканията, продължаващото участие при изпълнението и задължението да се върне към препоръката, след като резултатите станат видими.
Полезният съветник не е този, който винаги познава. Той е този, чиито предходни препоръки могат да бъдат проследени и оценени.
Границата на принципа
„Skin in the game" не прави човека автоматично прав. Собственикът, който е вложил цялото си имущество, може да бъде по-пристрастен от външния наблюдател. Прекомерната лична изложеност може да доведе до страх, защита на вече направената инвестиция и отказ от необходим риск.
Принципът може да произведе и прекалена предпазливост. Ако всяка грешка води до лична санкция, ръководителите ще избират решенията, които най-добре защитават тях самите, а не тези, които създават най-голяма стойност за организацията.
Не е необходимо последствията да бъдат еднакви по вид. Архитектът не трябва да живее във всяка сграда, която проектира, а лекарят не трябва да страда от заболяването на пациента. Необходима е достатъчна професионална, имуществена или репутационна отговорност, която да направи чуждата вреда значима и за решаващия.
Самите автори представят „skin in the game" като необходимо, но не и достатъчно условие. Изложеността на риск не замества компетентността, проверката или добрата процедура.
Какво често остава незабелязано
В бизнеса обикновено се пита дали мениджърът има достатъчно стимули да постигне успех. По-рядко се пита дали има достатъчно основание да избягва скритата загуба.
Бонусът възнаграждава видимия резултат. Но ако няма отрицателна последица при провал, той може да насърчи решения с добра краткосрочна доходност и тежък отложен риск.
Същото важи и за собственика. Ограничената отговорност, възможността за изваждане на стойност или прехвърлянето на последствията към кредитори и служители могат да отделят и него от част от риска. „Кожата в играта" не е титла, която автоматично принадлежи на притежателя на капитала. Тя трябва да се търси в действителното разпределение на ползите и загубите.
Точката на нестабилност
Организацията достига точката на нестабилност, когато хората, които избират риска, системно се различават от хората, които ще платят за него.
Докато благоприятните резултати се натрупват, тази асиметрия може да остане невидима. Мениджърите получават бонуси, съветниците представят успешни проекти, а собствениците виждат растящи показатели. Никой няма силен интерес да търси загубата, която все още не се е проявила.
Когато тя настъпи, решаващите вече може да не са в организацията. Остава структурата, която трябва да понесе последствията от решения, за които никой повече не се чувства отговорен.
Устойчивостта не изисква всяка грешка да бъде наказана. Тя изисква властта, знанието и последствията да не бъдат напълно разделени.
Защото съветът става управленски значим едва когато след въпроса „Какво препоръчвате?" може да бъде зададен и вторият: „Какво ще остане за Вас, ако грешите?"
Людмил Карауланов, „Кой плаща, когато решението е грешно?“, Архитектура на благосъстоянието, версия 1.0, 2026
Този материал има общ аналитичен характер и не представлява индивидуален правен, данъчен, финансов или инвестиционен съвет.
- Публикувано
- 15 август 2026 г.
- Версия
- 1.0
Архитектура на благосъстоянието · Издател: „Наутилекс“ ЕООД
Отнася ли се това до Вашия бизнес?
Ако този въпрос стои и пред Вас, можете да поискате разговор за конкретната ситуация.
Обсъдете Вашата ситуация →Как бихме работили заедноКъм всички анализи