Когато държавата наследява забравеното

Швейцарският режим на забравените банкови активи (от 2015 г.)

Моите професионални прозрения · Людмил Карауланов · 4 мин четене

Публикувано: 1 октомври 2026 г. · Версия 1.0

Контекстът

През 90-те години на миналия век швейцарските банки бяха в центъра на остър международен спор за сметките на жертвите на Холокоста, останали без движение десетилетия наред. През 1998 г. той завърши със споразумение за 1,25 милиарда долара. Дългият и болезнен процес остави въпроса какво трябва да се случва с активите, чиито собственици или наследници никой не търси.

Отговорът дойде с нов законов режим, в сила от 1 януари 2015 г., заедно с правила на Швейцарската банкова асоциация за обработката на такива активи. През декември 2015 г. банките публикуваха първия списък на специален уебсайт.

Основната теза

Правилото е просто. Когато банката няма връзка с клиента поне 60 години, а стойността на активите надхвърля 500 франка или е неизвестна, името на титуляря се публикува. Правоимащите имат една година да предявят претенция, а когато връзката е загубена преди 1955 г., срокът е пет години. Ако никой не се яви, активите се прехвърлят на държавата и претенциите се погасяват.

Първият списък съдържа малко над 2 600 имена, свързани с около 44 милиона франка, както и около 80 банкови сейфа с неясно съдържание и собственик. През следващата година бяха добавени още около 300 имена. Според Швейцарската банкова асоциация публикуването е последен опит да бъде възстановена връзката с клиента или неговите наследници, а за банките създава правна сигурност.

Какво често се пропуска

Масовата представа за швейцарските банки като пазители на забравени богатства пропуска най-важното: режимът е създаден, за да приключи тези случаи, а не да ги пази безкрайно. И резултатите са отрезвяващи. По данни на банковата асоциация, през първата година правоимащ е открит за около едва един на всеки двадесет от активите, останали без връзка в продължение на десетилетия. Специалисти по издирване на наследници отбелязват, че в много от публикуваните записи липсват дори дата на раждане или гражданство.

Пропуска се и това, че правилата имат и превантивна цел: да предотвратят загубата на връзка. Банката е длъжна да поддържа контакта. Но клиентът е единственият, който може да ѝ каже кой трябва да бъде потърсен.

Прочит за собственика

Швейцарският случай е най-честният експеримент за това какво се случва, когато наследствената верига се прекъсне. Шестдесет години са достатъчни, за да минат две или три поколения. Всяко от тях е можело да потърси активите, но не е знаело за тях. Накрая наследникът се оказва държавата.

Изводът за собственика е, че времето не е неутрално. Всяка година мълчание изтрива спомени, прави свидетелите недостъпни и отслабва документите. Институцията, която държи активите, не търси активно наследниците. Тя чака те да се появят. Подробно развиваме тази тема в статията „Къде е ключът от трезора?“.

Границата на приложимост

Швейцарският режим е краен пример: шестдесет години и публично обявяване. Повечето забравени активи никога не стигат дотам, а част от тях са със скромна стойност. Не бива от него да се прави изводът, че всяка забравена сметка неизбежно отива при държавата. Различните правни системи уреждат въпроса различно.

В България наследниците разполагат с Регистъра на банковите сметки и сейфове към БНБ, чрез който могат да установят сметките на починалия в българските банки. Той обаче не обхваща сметките в чужбина, а там подобен достъп за наследници рядко съществува.

Точката на нестабилност

Какво означава това понятие →

Точката на нестабилност настъпва, когато семейството разчита, че банката ще намери наследниците. Банката пази активите, но не пази паметта за тях. Ако собственикът не е оставил следа, след определено време правото преминава не към неговите деца, а към държавата.

Този материал има общ аналитичен характер и не представлява индивидуален правен, данъчен, финансов или инвестиционен съвет.